Преди на гости да ми дойдеш,
искам да ти разкажа за вкъщи.
Кажи ми, откога те каня!
Ами просто ела най-накрая!
Когато пристигнеш, първо ще видиш
блатата
и вероятно няколко островчета сред ракитака.
А около тях – мочурливата долина.
И ще чуеш,
ако случайно отново не спят,
хиляди жаби да се надквакват
коя е най-краставата сред тях.
Всъщност тази квакаща популация така се плоди,
че из блатата останаха да живеят само няколко змии,
всички инсекти, разбира се,
а – и няколко стотин от торните бръмбари,
два пъти по толкова от белите червеи
и някъде към четири-пет армади хлебарки,
плюс цели въздушни флотилии мухи и комари
– една наистина устойчива на външни влияния,
саморазлагаща се
и същевременно удивително жизнена,
демократична по нашенски,
блатна република в действие,
представи си.
Напоследък жабите съвсем пощуряха
и с помощта на няколко заблудени мравуняка
решиха да си направят
жабешка църква
с позлата
за прослава на някаква тяхна земноводна светица.
Кълна се,
всичко е истина!
И го свършиха – “делото” – със замах,
след като опустошиха почти целия камъш,
довлякоха от южното блато половината мъх
и всичката папрат от северните мочурливи земи.
Аз и двама-трима мои приятели пък напук
от няколко есени се опитваме
да построим някои-други, макар и паянтови,
мостове за хора,
както и десетина дървени,
боядисани в шарено къщички –
та дано си завъдим
малко от ония прекрасни
прелетни птички,
чиято песен
се извисява
дори над кресливия жабешки хор.
Преди да пристигнеш обаче,
още в автобуса, до носа ти ще стигнат
типичният мирис на тиня
и вонята на блатните газове –
но пък от друга страна
с тях бързо се свиква...
Като дойдеш,
ще ти постела да полежим
на хамака,
който още напролет опънах
между двете черници
и заградих внимателно с най-фините мрежи.
Ще изстискам
за по едно малко “Наздраве!” – сок –
от личните ми къпини
и ще ти направя от моята уникална салата
(Ех, ако само рецептата знаеше Ути Бъчваров!)
с парчета от дюли,
с няколко резенчета диня
и зърна от трите лозници,
които пред къщата хвърлят
своята шарена сянка…
…Всъщност – ако не бяха блатата –
живописта на мойта поляна
би могла да бъде извадена
от някой пейзаж на Лудвиг фон Хофман
с неговите идеални,
прекрасно
голи
деца,
които във въображението си играят на
ангели.
Ако се чудиш какво да ми донесеш
за подарък – нека бъдат няколко
живи,
красиви
и влюбени
риби,
които да пуснем веднага в блатата,
та тяхната жабешка тиня
да раздвижат
и да скандализират
с хубостта си
това тънещо
(все пак нито водно, нито земно)
общество, което
въпреки позлатената си църква,
не само от естетика,
но и от хора
като мен и теб,
не разбира
– знаеш ли колко нахални са
като почнат да крякат,
да врякат
и да сочат с езици в небето,
все едно там само тях чакат;
да се тупат в краставите гърди
и да каканижат като попове
върху дълбокия смисъл на зелената краста:
“Зелено, зелено – тук всичко важно е в зелено, зелено…”
И винаги са готови да си вдигнат краката,
макар точно по тия места да няма подковани
волове!
Обещай ми още сега,
че ще се състезаваме кой е по-бърз в царевичака,
че ще поиграем на гечки и мачка,
както във доброто старо детство
с едни други приятели
и ще ме накараш да пусна отново
старата дървена лодка
и царствено да погребем малко из жабуняка.
А най-накрая ще те водя на дивите сливи
край златната мина,
и на връщане
ще ти подаря
кошница с – ябълки
и една медена пита,
понеже знам,
че много обичаш.
