Не знам как ще ви прозвучи, но в момента чета съвременна българска литература.
И то едновременно две заглавия:
- "Аз, Анна Комнина" от Вера Мутафчиева и
- "През джунглата на времето" от Димитър Дънеков.
И двете книги са с неповторим, изключително добър стил. Абсолютно различни са като тематика и начин на водене на повествованието. Първата отвежда читателя до Константинопол в края на 11-ти и първата половина на 12-ти век. В нея чрез разказите на три велики жени - Анна Комнина, Анна Даласина и Ирина Дукена се разказва за времето, когато се заражда династията на Комнините, за важни моменти от развитието на богомилството, за да се достигне до смисъла на човешкото съществуване. Книгата е изпъстрена с цитати от "Алексиада" - най-известното апологично произведение от онази бурна епоха. Втората книга ще прехвърли читателя от малкото родопско село Жребичко до червените пустинни пясъци на Югозападна Африка. Но това не е пътепис, нито пък просто мемоари. В творбата си авторът казва следното: "Пътуването ни във времето е като пътешествие през джунглата – докато си пробием път напред, гъсталаците зад гърба ни вече са погълнали пътеката, по която току-що сме преминали. Така, някак си съвсем неусетно, и личностите, и фактите, и събитията потъват в историята, обречени на скоропостижна забрава. А има неща, които не бива да бъдат забравяни – ако не за друго, то поне за да ни напомнят, че Лукавият не е просто библейска измислица."
И така: Това е също връзка към темата за съвременната българска литература - ще я бъде ли или няма...
