Ще те изпрося някога... но не сега.
(Издъхнаха ми поводите да умирам.)
Един Човек с ръце... (а не с крила)
юмручно Адовете в мене срина.
Съсече ги! Обеси ги! И във калта
се свлякоха стените от безкрилост.
През процепите зейнаха полулица,
проникнати от мърша и от гнилост.
Прегърбиха се после всички страхове,
накацали по моите... прозорци.
Простих си вярата в онези грехове,
които проектираха виновност
по шепота , по стъпките и по съня,
по всичкото , в което се разливах.
Простих си още болката и сляпостта.
И глупостта (че от заблуди) се убивах.
Ще те изпрося някога... но не сега.
(Забравих просто как се коленичи
пред дишащи пустинност небеса.)
А и не зная как се проси Нищо...
